Спомени на Лиляна Виденова – част І ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 0
Слаба статияОтлична статия 

Статията е написана от Лиляна Виденова - бивша учителка по история и литература, вече пенсионерка и е изпратена от Гала Пенкова.

 

1891 –

Баба ми е родена в края на XIXв. в. Котеновци. В семейството на родителите й – дядо Първан и баба Гена – били много деца. 6 момчета и 3 момичета. Сигурно има и умрели, но деветимата бяха женени и с деца. Най-голям е дядо Кръсто. Той беше женен в Гаганица. Баба е кака на останалите – дядо Дамян, дядо Михал, дядо Тачо, дядо Пено, дядо Богдан – живееха в Котеновци. Баба Ивена беше женена в Меляне, баба в Черешовица, а най-малката й сестра – на възраст почти, колкото баща ми – тетка Мария беше омъжена в Лесковец. Така било едно време майките раждали едновременно с дъщерите и снахите. И дядо Богдан не беше много по-голям от баща ми затова и на него викаха вуйчо – укя Богдан.

Когато баба се оженила за дядо ми Стоян, заварила малка кирпичена къщичка с трима девери, три етърви и куп дечурлига. Тогава невестите още носели червено було.

Седнала баба на дръвника, а етърва й баба Гана й слагала на главата червеното було. Два пъти баба го отмятала и на третия го оставила на главата й като символ на вечно робство за напред. И така станало. Първото дете на баба умряло. През 1912г. се родил баща ми. Тогава започнали войните. Дядо Стоян бил най-младият – четвърти по ред. Трима от братята заминали за фронта. Останал в къщи най-големият Ангел. И така Балканската война, после Междусъюзническата. През 1914г. се родил чичо ми Боци, а през 1915 започнала Първата световна война за България. Кога е бил мобилизиран дядо ми, не зная, но когато го убили през октомври 1916г. баба била бременна. Дядо ми може би не е знаел, че жена му чака дете. Чичо ми Стоян се родил през март 1917г.

26.V.2009г.

Из книжлето – брошура – 44 стр.

„Бойна прослава на граничния войник от 6-а пехотна Годинска дивизия – 24 гран. рота

Издание 1940г. гр. Враца стр. 42

Канд. Подофицер Стоян Младенов Лазаров от с. Черешовица, Берковско. Загинал на 16.X.1916г в боя при с.Кубадин, Добруджа.

В ротата всички познаваха кандидат подофицера Ст.М.Л от с. Черешовица, Берковско. Командир на 1-во отделение от взвода си.

Познаваха го с това, че за него нямаше страх от нищо. Разузнавателен патрул ли се прати или охрана, тоя всякога беше първия доброволец. Обичаха го и началници и другари. В боя при Люле, Бургас, когато и самия командир на полка, ездящ, беше сред първите бойни редове, а косата на смъртта безмилостно махаше на длъж и на шир, под адския огън на врага, канд. подофицера Стоян Мл. Лазаров като че ли беше теглен от някаква тайнствена сила все напред и напред. Отделението му беше откъснато напред, изоставило полка, то първо се хвърли в ръкопашния бой и първо с рев „На нож” и „ура!” преследваше бягащия противник, ужасен от нечуваното безстрашие на шепата герои начело със своя водач к.п. Ст. Мл. Лазаров, чийто пример бе заразил и останалите взводове и роти. Подвигът му се понесе от уста в уста и след кървавия бой началниците му не го забравиха и на младежките му гърди засвятка военен орден за храброст III степен, за което се гордееше и ротата му.

Кървавата заря на боя го сварваше все такъв – пръв срещу смъртта – и в боевете за освобождението на златната люлка на България – Добруджа. На 16.X.1916г. при Кубадин, все тъй обайващ със своя геройски вид другарите си, вражески куршум не го пощади и костеливата ръка на смъртта го сграбчи.

Кръвта и костите му останаха като вече паметник за щедрата саможертва на упорития българин, борещ се за свободата на родната си земя.”

Тези редове ги преписах от книжлета през едно гостуване през лятото на Черешовица.

Братовчед ми Стоян я беше взел от някъде и не знам къде се изгуби. Съжалявам, че не я прибрах (свих) тогава.

Този откъс съм го чела на учениците си в часовете по история при урока за Балканската война, чели са го синовете ми и внучките ми.

Ние се гордеем с нашия дядо, но на баба никак не й било леко.

В трите войни от 1912-1918г. от Черешовица са загинали повече от 10 души. А селото е най-малкото в района.

Когато пристигнало известието, било есента, малко преди Архангеловската Задушница. За десетина дена баба изпрела вълна, боядисала преждата черна и си изтъкала завеска. Завеските в нашия край са червени с ярки шарки, а баба си изтъкала и ушила черна със съвсем прости тъмни шарки. Така на Задушница почела паметта на дядо.

Тогава баба не е имала зог. Останала с трите си момчета при свекърва си момчетата при свекърва си, също Петра; за дядо Младен не знам кога е починал. Къщичката е била малка, но там е бил и дядо Богдан – третият брат с две деца. По-големите братя дядо Ангел и дядо Иван вече са живели отделно.

Дядо Иван (Еван го викахме) беше с дървен крак – ранен е бил във войните, но не зная кога.

Жената на дядо Богдан – Минка починала рано. Когато баба дошла у Кацарци, заварила етървата Минска с едно дете – Леля Кача (Камена). През 1914г. се родило момче – чичо Спас, но след няколко месеца Минка умряла. През юли баба пък родила чичо Боци (Богдан). След смъртта ма етървата баба кърмела и двете момчета. Чичо Спас я уважаваше като истинска майка, макар че й викаше стрина. По време на Световната война дядо Богдан също е бил мобилизиран, но като писар. Бил е по-грамотен. Така баба се грижела, заедно със свекърва си за трите си момчета и двете деца на девера си.

Минали три години и Кирко Гоцин, който бил вдовец, с 2 деца – момиче по-голямо от татко (леля Станка) и момче по-малко, което след 1920г. починало, предложил на баба да се съберат.

Когато баба казала на свекървата си, че Кирко Гоцин я иска, баба Петра старата стиснала очи и се разплакала, но после й казала, че е свободна да уреди сама живота си. Баба била на около 30 години, татко на 8 год. чичо Боци на 6, а чичо Стоян на 3 год. било края на лятото.

Дядо Кирко имал прилична къща, направена на имот от Филчови, от която фамилия била жена му Камена. Нашата стара къща беше обградена от три страни с имот на Филчови. Дядо Кирко било горски стражар, с униформа с кон, имал и кафене. Но обичал да пийва. В края на лятото на 1919г. баба отишла за Киро Гоцин. По-малките момчета Стоян и Боци заминали с майка си. Но баща ми – в 8-а година не отишъл. Когато на другия ден баба отишла да го прибере, той хвърлял камъни по нея. Е, после се примирил – приел втория си баща и го почитал. Леля Станка казала „мамо” на мащехата си, а синовете на баба станали синове на дядо Кирко. През есента на 1920г. се родило момиче – Димитра – леля Митоша, а през 1925г. се родило още едно момче – Найден. Междувременно завареното момче паднало от една стълба и починало. Останали 6 деца. Доведени: Виден, Богдан, Стоян, Заварена – Станка, природени Митоша и Найден. Кръстили го Найден, защото бил болнав. Заключили го на един кръстопът с верига и се скрили. Който пръв мине, го отключва и му става побратим. Така Найден – значи намерен. Отключил го Сандо Златанов. Станал му кръстник, после кум на сватбата, а когато се роди първия син на чичо Найчо, го кръстиха Александър (Санди).

Кацарските земи били разделени и баба получила това, което се полага на синовете й Кацарските и Боцинските имоти не били много, но изхранвали семейството. Баща ми завършил IV-то отделение и почнал да работи на полето и в гората, да се грижи за добитъка, овцете, козите. Чичо Боци учил до II-ри прогимназиален клас (сега IV-ти клас) и прекъснал. Чичо Стоян – като най-малък и сирак бил настанен в Сиропиталище, но чак като започнал училище. Така той израснал в сиропиталища, но и получил образование. Бил в София, после в Русе, Берковица. Завършил Дърводелското училище. Станал учител. Беше в Дърводелското училище в Берковица 1944-46г., а после отиде в София и беше преподавател в Техникума по Дървообработване „Хр.Ботев” в София.

Баба ми беше умна и практична жена. Пратила баща ми да учи занаят – плетач и му купила плетачна машина. Чичо Боци изпратила в Калиманица (селото на Радичков) да учи грънчарство, а чичо Найчо също в Дърводелското училище Берковица. Така всеки от синовете й си има занаят. Баща ми и чичо Боци малко са работили по занаята. Татко плетеше 1-2 месеца за Коледа, а чичо Боци след 44г. – 1-2 год. правеше грънци. Но основно се занимаваха с дърводобив, земеделие и животновъдство. Чичо Найчо след като се ожени учи във Варна счетоводство и се пенсионира като счетоводител в ТКЗС.

В периода 1920-1930г. баба е живяла с дядо Кирко. Леля Станка се омъжила в Черешовица за син на Иван Василов (дългогодишен кмет преди 9.IX.1944г.) Родила едно момиче – Йорданка, но съпругът й починал и тя се омъжила повторно в с.Котеновци за един Илия (не знам дали е бил вдовец и за деца не знам.) Родил им се един син Найден. Баба и леля Станка се уважаваха, ходеха си на гости и се почитаха като майка и дъщеря.

В този период леля Митоша много е боледувала. Имала е рахит, водели я на бани в Спанчевци и Вършец. Чичо Стоян се разболял в София. Заболяло го ухо и го настанили в болница. Баба се научила и решила да отива. Събрала пари за влака и се приготвила. Дядо Кирко й предложил да я придружи. Но парите не стигали за 2 билета. Тръгнали пеша през Петрохан. От Черешовица до Берковица (2 часа пеш път), Клисура (сега Бързия), Петрохан, Гинци – за 1 ден. В Гинци пренощували в гостилница, а на сутринта имали късмет – гостилничарят имал работа в София и тръгнал с каруца. Той ги закарал до столицата, посетили чичо Стоян, той вече бил на оздравяване и се върнали с влака. По-големите момчета – татко и чичо Боци се заели със земеделската работа, а дядо Кирко си гледал горското, коня и живота.

Баба като повторила, загубила вдовишката пенсия, но децата получавали по нещо до определена възраст. Баба събирала тези пари, кътала ги и купила от мъжа си (дядо Кирко) парцал за къщи на тримата си доведени синове. Колко е платил не знам, но взела документ за наследниците на Стоян Младенов и през 1941-43 год. там си направихме нова къща с 3 етажа по една стая.

Дядо Кирко взел от Давид от Котеновци пари на заем, по малко, по малко станали много. Не можел да ги върне, заложил биволите. Върнала се баба от полето, биволите ги няма. Давид (заможен човек с 3 дъщери) ги взел. Баба отишла при Давид, разбрала, че биволите са при него и го помолила да не ги продава. Отишли при баща си, дядо Първан и му разказала всичко. На другия ден дядо Първан отишъл в Берковица, заложил нива (или лозе), взел заем и дал парите на Давид, а баба си прибрала биволите. Така минали десетина години. На връх Великден 1929г. дядо Кирко починал. Не знам на колко години е бил, но баба не е имала 40 год. Оженила се преди да навърши 20 г. Овдовяла преди 30г. и за втори път преди да навърши 40г. Все така казваше 10 години съм живяла у Кацарци, 10 години у Боцинци, ама май няма и по цели 10 години.

Баба вързала черната забрадка на главата за втори път и не я свали до края на живота си.


29.V.2009г.

В началото на 1930г. майка и татко се оженили. Още нямало година от смъртта на дядо Кирко. Било Ивановден (20.I). На този празник момите, момците и младите невести се къпят в реката, независимо колко е студено и дали реката е заледена. Разбиват леда и правят дупки. Музиката излиза още сутринта, ергените се събират, вземат 2 казана. Единият голям котел е предвиден за вино, а в другият наливат вода. Ходят с музиката от къща на къща – поливат на възрастните да си измият лицето и ръцете, на младите наливат в гърба, плискат по децата – шум, веселба, олелия под звуците на музиката. Стопаните пускат паричка в казана с водата, в другия наливат котле с вино, а в един чувал ергените събират свинско месо, с което ги даряват стопаните. В къщата ме влиза – на двора се посрещат (иначе всичко ще се намокри). Младите ергени се закачат с младите моми и непрекъснато ги пръскат. Така до обяд обикалят цялото село.

Преди да тръгнат по къщите се събират на реката – под моста на пътя за гробищата. Там имаше яз, водата е дълбока. Музиката свири, младите невести, младоженците (от изминалата година) ги къпят там. Във водата навлизат всички, които искат, (е някого вкарват и насила), музиката свири и играят хоро във водата. След това ергените обикалят селото от къща на къща. След обед музиката свири на мегдана и играят хора. В това време в някоя къща приготвят ядене от събираното месо.

През тази 1930г. момците се събрали в къщата на Зарко Гаврилов. Дядо Зарко имал 4 сина (Петър, Гавраил (Гилко), Кола и Митко и една дъщеря). Баща ми харесвал тази дъщеря. С Петър били набори и приятели (такива останаха до края на живота си, после много години заедно работеха в горското).

Зарко Гавраилов беше заможен и уважаван човек, а Петра Кацарска, вдовица, бедна и с много синове. Зарко не давал дъщеря си.

Та на този Ивановден майка ми пристанала на татко, без да са имали предварителна връзка и любов. Срещали са се на хорото, на улицата, но не са се харесвали. Майка казваше, че като го гледала на хорото й се виждал черен, слабоват, при това с две години по-малък. Ама дошла сляпата неделя, как са си уговорили, завели майка у баба Петра. Дядо Кола не давал и дума да става за женитбата. Отишли да си вземат дъщерята, но напразно. Майка разказваше, че по-малкия й брат Софрон, отишъл разплакан, хванал я за ръката и я повел, тя тръгнала с него, но само до портата. Казала му, че няма да се върне и той си отишъл разплакан.

Скоро направили сватбата, скромна, с трима музиканти, цигулка, тъпан и още един инструмент. Дядо Кола бил разсърден, не дал чеиза на майка, не поддържал връзки с нея много години. Родила съм се аз 1933, сестра ми Галунка – 1936г. Минали още години, а те не посещавали дома на дъщеря си. Кога са възстановили връзката и кога за пръв път майка е стъпила в родната си къща не знам, но се е минало доста време.


16 юни 2009г. Вторник

През октомври 1933г. съм се родила аз. Преди мене майка е имала друга бременност, но детето се родило мъртво. Било момченце. По онова време много жени губели децата си при раждане. Имало е „баби”, но нямало акушерки. (Виждали някоя жена с корем, а след няколко месеца няма корем, няма и бебе. Доколкото си спомням стринка Ванка е загубила 2 бебета, преди да се роди Елка през 1941г.)

Когато съм се родила баба много се зарадвала. Майка казваше, че като ме повили баба ме взела на ръце, люшкала ме и си пеела „Имам си унучка, имам си унучка.”. (Впрочем лесно съм се родила, баба отишла да вика баба Гана Кацарска и докато да дойдат бебето се родило. Баба Антанаса все още била сърдита, не е идвала нито на пити, нито на кръщене. Страхувала се е от дядо).

Първите ми спомени са от раждането на Галунка. Тя е родена на 17.VIII.1936г. Аз съм била на 2 год.10мес. и 25 дена. Спомням си, че на питите („Богородена турта”) жените бяха събрани в горната соба. Баба Суса, живееше от другата страна на площада, Дядо Тимо имаше кръчма и магазин. Баба Петра и баба Суса бяха приятелки, шегаджийки и много си помагаха. Та на питите баба Суса „иска да вземе нашето бебе”. Много ясно си спомням как заставам на езлъко (чакрак) до гредата и викам, колкото сили имам: „Шароооо (нашето куче) донеси още едно бебе за баба Суса да не взима нашето”. Може да са ми го преразказвали, но аз все пак твърдя, че си спомням как стоя на езлъка и викам.

След 2-3 седмици се случи нещастие с мене, което ме беляза за цял живот. Беше хубав ден – вероятно септември и майка задяна люлката и тръгна с Галунка да бере боб у Габрако. Бебето няма 40 дена и майка трябва да се върне преди залез слънце. Аз тръгнах след нея и Шаро тръгна, но тя ни върна. (Спомням си очите на кучето колко бяха тъжни и с подвита опашка). После майка хиляди пъти съжаляваше, че ни е върнала.

Някъде след обед баба ме сложила до огнището да ям любеница. Седяла съм на трикрако столче, с гръб към огъня. А на веригата над огнището висяло котле с прясно мляко. Като се образувала кожичка отгоре, аз съм се обърнала назад и съм се опитала да я обера с пръст, но столчето се килнало и съм паднала в огъня. С главата съм бутнала котлето и млякото ме заляло по лицето, но не е било още много горещо. Обаче лакътя на дясната ръка, гърба и темето ми се обгорили от въглищата. Изревала съм, баба бързо ме грабнала от огъня. Спомням си само, че ме съблякоха голя на езлъко, а баба Суса ме поля с мастило. Донесе го в едно квадратно шише.

Една жена отивала на воденица. Казала на майка и тя веднага си дошла. Било е понеделник, татко е бил във Фердинанд, където продаваше дървен материал (само така изкарваше някой лев). Като се върнал и разбрал какво е станало, през нощта пеша отишъл отново във Фердинанд сутринта взел лекарство за изгорено и пак пеша (24км) бързо се върнал. Но близките ми първоначално не разбрали, че най-дълбоки са раните на главата, защото не ме остригали веднага. Едва след няколко дни разбрали, но се образували струпеи и там ми остана дълбок белег. Никога не можах да оплета косата си на две плитки. Подстригваха ме късо, духне ли вятър, белегът ми се виждаше. Тогава не се носеше конска опашка и не се плетяха момичетата на една плитка. А като се върже косата ми не се виждаше голото място. После си къдрех косата, предупреждавах фризьорите и те се съобразяваха. Не ми е било приятно, но го изживях. Но майка ми все се укоряваше, а за баба да не говоря колко виновна се чувстваше.

Растях в много хубаво семейство. Не бяхме заможни, но не гладувахме. Като всички хора в селото се изхранвахме от нивите, животните и си помагахме с дърводобива. Имаме няколко снимки от този период. Най-старата ни снимка е на майка като мома. Снимала се е на фото с братовчед си Сандо и сестра му Денка. Облечени са според тогавашната мода – прави, тесни, дълги поли, тънки чорапи и обувки с малко токче и каишка. Памучни или копринени блузи, купени жилетки. (Майка е с фанелата, дето баба Антанаса си я искала на пристанушата). С къси прави коси, равно подстригани. Сандо е с костюм. Запазена е снимка на майка и татко от първата година след женитбата. Пак на фото са се снимали майка, татко, леля Кача, укя Боцко, леля Данка и нейния съпруг. Снимките са в Черешовица при Галунка и доколкото си спомням мъжете седят на столове отпред, татко е с бели обувки, а жените са прави над съпрузите си. Снимали са се на събора в Дълги дел (леля Данка се е оженила в Дълги дел, а съборът им беше на Петровден 12 юли). Както е редно жените са със забрадки. Омъжените жени се забраждат на втория ден на сватбата и не свалят забрадката цял живот.

Снимките ги правеше укя Сандо Лазаров – първи братовчед на майка. Само той имаше фотоапарат и грамофон. Имаше снимка как татко деля дърво в двора с брадва, а зад него се виждат воловете и една сграда имахме да мегдана. Има и снимка – Галунка седи на голия под сред собата, пред нея паници с боб на зрънца, а отстрани клечи котката.

Братовчедът на майка укя Сандо беше женен в Студено буче, дъщеря му Венетка е с мене – заедно бяхмо в I-во отделение. Но той не живееше постоянно с жена си – вуйна Тинка ту се събираха, ту се разделяха. По едно време беше магазинер в кооперацията, после беше касиер, беше се залюбил с жена на горския. Те бяха от гр. Кула, живееха на квартира в къщата на дядо Тимо. Къщата беше висока – двуетажна, на долния етаж беше ту кръчма, ту магазин, или и двете, имаше мазе за виното и стая за живеене. За горния етаж се отиваше по високо стръмно външно стълбище от каменни плочи. Имаше 4 стаи с коридор по средата, който излизаше на чардак (езлък) с еркер. Оттам говореха големците от Берковица по разни поводи. Та на горния етаж в двете стаи живееше горския – чичо Данко, жена му Въла и децата му момиче по-малко от мен – Царка и викахме – може би е била Цецка и по-малкия Николайчо. По едно време Сандо Лазаров Златанов и Въла изчезнаха от селото. Нямаше ги около седмица и стрина Въла си дойде, а укя Сандо забегна пак в Студено буче. С Царка много си играехме, тя имаше хубави парцали за кукли – от тях (на парцалите викахме кафтани) си правехме куклички. Имаше кадифени парцали, копринени, хубави басми. Чичо Данко доста време беше в Черешовица. Спомням си, че когато почина цар Борис ІІІ, ние с Царка казвахме стихотворения, посветени на царя и се представихме много добре – може би е било за 40-я ден от смъртта, та за кратко време научихме стихотворенията без грешка.

Къщата, в която живеехме беше на дядо Кирко. В Черешовица почти всички къщи са двуетажни. Отдолу мазе и обор за добитъка през зимата. Отгоре една голяма соба, колкото е ширината на къщата, ижа – едно тъмно помещение с огнище, почти по средата, широк комин с верига по средата за окачване на казан, котли, котлета; триножник - саджък за тигани и тенджери. Отстрани – подници (чирепня – правят се от глина и в тях се пече хляб); връшник, ръжен, огрибка; там е сенията (софрата), кръгла, не много висока – удобна за трикраки столчета. В ижата е сандъка за брашно, друг с жито. На стената полица. На нея – съдове – глинени паници – големи и по-малки, тигани, гърнета. Отстрани лъжичник – изплетен от тънки лескови ленти с отделение за лъжици – дървени (големи и по-малки за хранене), някои хора имаха и железни лъжици, както и вилици. В лъжичника слагаха и други дреболии, защото той беше нещо като несесер - с няколко джобове. Там стои и джуруляка – с него джуркаме коприва, боб, леща.

Почти всички ижи бяха тъмни – лятно време вратите си стояха отворени, а зиме се осветляват от огъня. Имаха по едно прозорче, но то беше съвсем малко и винаги опушено – така че все си беше тъмно. Но ижите освен че бяха кухня за всичко, бяха и преходно помещение – от тях се влизаше в стаята (собата). В стаята или както казвахме у собата имаше легла – печка, трикраки столчета, една закачалка над печката (дъска с пирони) и нищо друго.

През ижата се влизаше у Филчови – наши комшии, у дядо Кола, у чичо Ячо Горанкин, у Видини, у Катинкини, у Василовци, у леля Кача, у Гоца Гинин, у Бонини, у кака Спаса, у стрина Марикя Стаменовска и много други къщи (Геновци, Николинци, Миленковци и пр.). Прозорците на двете или трите стени бяха малки, леко продълговати или квадратни – на кръст. Повечето къщи бяха с тези 2 помещения.

Само къщата на дядо Тимо и баба Суса се отличаваше от останалите. Тя беше и най-голямата къща в селото. Нашата къща малко се отличаваше от останалите. Първо за собата (спалня) се влизаше направо от езлъка – покрит чардак с вход – направо от стълбите към соба – по-малка, с прозорци само на едната стена. Зад горната соба беше малката собичка с вход от ижата и малко прозорче към двора. Малки стаички (килери) имаше и в други къщи. Там стояха сандъците, ковчежета с дрехи, даровете на момите. Там спяха младоженците. Там се раждаха бебетата. През лятото спяхме по плевниците, по-прохладно, по-широко и няма бълхи!


 

Добавете коментар

Very HappySmileWinkSadSurprisedShockedConfusedCoolLaughingMadRazzEmbarrassedCrying or Very SadEvil or Very MadTwisted EvilRolling EyesExclamationQuestionIdeaArrowNeutralMr. GreenGeekUber Geek
Вашето име:
Уеб сайт:
Заглавие:
Коментар:
  Кодът за потвърждение. Само малки символи без разстояния между тях.
Секретен код:
Съдържанието на този сайт е защитено с Криейтив Комънс лиценз и на Вас Ви се позволява да споделяте - да копирате и разпространявате публикациите, при условие, че посочите авторството на творбата и се позовете на източника. Това в случая означава да посочите, че сте взели съответния материал, снимка, видео или каквато и да е публикация от този сайт - chereshovica.com.  Кликнете на картинката или на линка под нея за повече информация:
Creative Commons License
Криейтив Комънс договор
Email