Спомени на Лиляна Виденова – част II ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 0
Слаба статияОтлична статия 

Статията е написана от Лиляна Виденова - бивша учителка по история и литература, вече пенсионерка и е изпратена от Гала Пенкова.

 

25 юни – четвъртък

Спомням си, че нашето легло беше на източната стена, близо до печката. В противоположния ъгъл – северозападен между прозорците беше леглото на баба и леля Митоша. Чичовците ми бяха ергени и са спали другаде – в малката стаичка или в горната соба. На североизточния ъгъл беше машината на татко. Той плетеше само 2-3 месеца през есента и зимата. Плетеше чорапи, фанели, пуловери, поли. Майка му помагаше – навиваше преждата на специални калеми и зашиваше изплетените дрехи. За Коледа, за Ивановден винаги имаше много работа. По това време в селото нямаше други плетачи освен татко и чичо Ячо Горанкин. Баба беше ни научила с Моряна – дъщеря на Ячо да казваме чии момичета сме, като ни питат хората. А ние сме казвали „На Идо пачо и Ачо пачо” (На Видо плетачо и Ячо плетачо). Моряна е 1-2 години по-малка от мене, но си другарувахме добре. Имаше по-голяма сестра – Камена и брат – Пенчо – 2-3 години по-голям от мене. Те учеха в гимназията в Берковица. Леля Митоша беше мома за женене, но и чичо Боци, и чичо Стоян по-големи от нея все още ергени. Чичо Найчо би трябвало да е бил ученик по това време, но не си го спомням с торбичка, с учебници къде е учил, в кой клас е бил – не помня.

През пролетта на 1938г. чичо Боци се ожени. Взе си жена от с. Лесковец – на 79км. От Черешовица. Стринка Ванка имаше 4 братя – един Йордан – по-голям от нея – вече женен и 3-ма по-малки от нея – Стоян, Ликьо (Илия) и ?

Чичо доведе стринка от котеновския сбор. (Котеновския сбор е в неделя след Спасовден (нашия сбор). Спасовден е подвижен празник, защото зависи от Великден. А Лесковския сбор е по-рано – може би на Гергьовден, ама на Гергьовден беше сбора на Бистрилица, затова не съм сигурна. Знам само, че на Лесковския сбор чичо и стринка се уговорили, тя да му пристане на котеновския сбор.

И така в неделя след Спасовден чичо доведе стринка. Спомням си, че те двамата бяха изправени до стената близо до нашето легло. Влизат хора един след друг да видят невестата и да им честитят. Стринка пристана, но родителите й не се сърдиха. Първо чичо и стринка отидоха в Лесковец, а следващата неделя, те дойдоха у нас – да се видяр сватовете и да уговорят сватбата. Дядо Златан и баба Живана пристигнали. Баба Петра отишла да покани родителите на майка ми, които 8 години не били простъпвали у нас. Дядо Кола и баба Антанаса – по-скоро дядо категорично отказали. Като пристигнали гостите от Лесковец – весели, засмени, майка ми се разплакала. Тия хора от друго село идват, имат само една дъщеря и не се сърдят, а майкините родители 8 год. не могат да й простят. Чичо Боци, като видял, че майка е тъжна, взел една пльоска (плоско глинено или стъклено шише) ракия и отишъл у бабини. Какво им е говорил, как ги е убедил, след малко баба и дядо пременени, с една бохчичка и шише вино пристигнали и седнали на една софра с другите сватове на баба Петра.

Наскоро между пролетта и лятото направиха сватбата. Имаше много хора, музика (по-солидна, не като татковата сватба с 2-3 музиканти). Стринка дари Галунка (на 2 год. е била) с малка престилчица, а на мене даде нещо друго – чорапи или кърпа. Но аз се разплаках и ми вързаха една дълга престилка. Има снимки от сватбата и аз отпред с дългата престилка. В неделя сватбата е у момъка, булката е с було (Вал му казваха), като краищата падаха от двете страни на раменете, а на главата надиплено като бебешка шапка, с бял венец от изкуствени цветя. С изкуствени цветя (розови със зелено листенце) се закачваха по-важните сватбари – мъжете на гърдите, жените на забрадките. На другия ден сватбата е у родителите на булката. Пеша отиваме до Лесковец, но има и кола за чеиза (даровете). Помня, че някои от братовчедите ни, чичо от Кацарете ловиха кокошка, петел. Така през лятото на 1938г. нашето семейство се увеличи, станахме 10 души: баба, ние 4-ма, чичо Боци и стринка Ванка, чичо Стоян, леля Митоша и чичо Найчо.


26 юни – петък

Стринка беше много добра, кротка жена. Не спореше, не се караше с никого. Обикновено между етървите има спорове, но у нас нямаше такова нещо. Майка и стринка перяха в едно и също корито дрехите на цялото семейство, месеха хляба и двете по ред според другата работа, а хляб се месеше през ден – през два. Готвеше обикновено баба, особено през лятото, когато снахите бяха на нивите и по ливадите, но баба не беше често и овчарка. Нямахме си дядо, който да се занимава постоянно с овцете, та се налагаше да ги пасе, който е по-свободен. Като юноша чичо Найчо пасеше овцете през лятото, но често и баба беше овчарка, така че снахите се справяха с домакинството и се разбираха добре. Общо обработваха нивите, градината, тъчеха на един стан. Всяка година хранехме буби. Баба слагаше пакетчето със семето в пазвата си, а като се излюпят гъсеничките, ги хранехме с една трева, а после с черникави листа. Така че майка, стринка, леля Митоша, братята работеха заедно, разбираха се, като едно добро семейство, благодарение на баба.

Някъде по това време се разболях от малария, даваха ми едни много горчиви хапчета – хинин вероятно. Тъй като не исках да ги пия майка, баба (обикновено на пладне) ме слагаха на скута си, провисваха ми главата отстрани и ми запушваха носа. По принуда си отварям устата, за да дишам, а те слагат хапчето. Беше голямо изтезание. Като се забави баба ми отпуши носа, аз викам „отиде, отиде”. И баба ме пусне, а стринка ми се смее и ме имитира.

Още преди да тръгна на училище, баба много ме водеше у роднините си в Котеновци. Освен по празниците, ходехме и по други поводи. Като разбере, че някой от близките й е болен, баба вземе кошничка, сложи нещо за ядене – било яйце, било ябълка, сиренце – каквото има, и тръгваме за Котеновци. Аз й бях дружинка.

На празници и на сбора обикаляхме цялата й рода, а тя беше многобройна.

Най-напред отивахме у леля Станка – заварената дъщеря на баба – така баба показваше уважението си към нея. Къщата им беше на горния край на Котеновци у Лавни дол. Дворът им беше много равен, нещо необичайно за планинските села, и широк. Къщата, както всички, ниска с изба и етаж – ижа и соба, широка, колкото и къщата. Леля Станка имаше доведена дъщеря Йорданка от първия й съпруг и природен син – Найден. Съпругът й Илия беше ларж. Обичаше да си пийва и беше веселяк. Леля Станка имаше градина в Черешовица – наследство от баща й – дядо Кирко. Садеше местото с боб (фасул) и царевица. Идваха с колата в село да я обработват. На същия парцел беше нашата зеленчукова градина. Беше до сами селото – сега там има къщи. Виждахме се често и си общувахме – доведени, заварени деца и природени се уважаваха.

Леля Станка имаше само свекър. Свекървата рано починала. Тоя дядо си беше постоянно с овцете на далечна кошара. Само на сбора си идваше. Сядаха с баба на трапезата на една дълга и по-широка дъска край стената и си изказваха взаимно уважение.

Като свършим обяда, отиваме у баба Петкана – тя ни беше на пътя от другата страна на реката. Къщата им беше в самия баир, дворът им стръмен. Но къщата беше по-нова, двуетажна със стръмно стълбище, с коридор и 2-3 стаи.

Баба Петката е снаха на баба, но съпругът й (бабини брат), беше починал. Имаше дъщеря Лефтена – племенница на баба. Имаше и по-голямо момче – вече женено, доведено или заварено (?)

Като се видим с тези роднини, продължаваме край реката надолу. В един широк, разграден и стръмен двор е родната къща на баба. Там живееше дядо Миял (Михал). Той беше вдовец, имаше 3 дъщери и син. Най-голямата Анка – вече мома, Миланка също се момее, Тоца 2-3 години по-голяма от мене, но не ходи вече на училище и браи им – мисля, че се казваше Младенчо – по-малък от мен. Къщата – дом на вдовец. Момичетата работят, ама си личи, че няма майка. За широката соба с 2-3 легла се минаваше през тъмната ижа. У тях не сядахме на софра. Виждахме ги, поприказваме, канят ни, но не сядаме.

До старата къща на дядо Миял беше новата къща на най-малкия брат на баба – дядо Богдан. Той беше малко по-голям от татко, а жена му още по-млада – хубава и спретната. Къщата им винаги беше чиста, светла. Имаше 2 стаи и кухня (ижа). Най-много се заседявахме у тях, хранехме се, нощували сме у тях. Те имаха две деца – Първан и Йорданка. Понеже дядо Богдан беше млад, а жена му още по-млада, не й виках „бабо”, а вуйна – по-права – уйна Тинка. Така й викахме всички – татко, майка, чичовците, стринка.

Уйна Тинка трябва да е била от заможно семейство. Имаше много и все хубави дрехи. В празник се обличаше с копринени блузи и кадифени поли. Имаше забрадки от всякакъв цвят без бяла и черна – червена, винена, т. зелена, св. зелена, жълта, оранжева, кафява, лилава и не знам още какви – всички обточени с черна дантела, копринени. В делник се обличаше с басмени блузи и памучни поли или вълнени – (плетени или тъкани), с памучни (тензухени) забрадки от всички цветове, също с дантела. Винаги чиста, спретната и усмихната. Дядо Богдан обичаше да си пийва, беше веселяк, често ни гостуваха и ние на тях.

След дядо Богдан, минавахме реката и отивахме у дядо Дамян. Той беше най-заможен от братята на баба. Не съм сигурна, но предполагам, че къщата им е била на място на жена му – баба Кана. Дворът им беше широк, къщата висока и широка – на самия път (шосето). Влизаше се откъм двора по високо дъсчено стълбище на чардак (езлък). От там се влизаше в ижата, но тя не беше тъмна, имаше си прозорци. От нея пък се отиваше в една широка стая (цялата ширина на къщата) с прозорци на трите стени. Но от ижата се влизаше в друга, по-малка стая.

Дядо Дамян имаше 3-ма синове и една дъщеря – Панко – най-голям, вече женен с жена си Надка. Бяха в малката стаичка, но нямаха още деца. Мисля, че съм присъствала на тяхната сватба. Играеше се хоро в голямата стая. Леля Верка също беше женена. Имаше 2 момчета – доста по-малки от мен. [Когато в III клас прогимназиален учех в Котеновци 2-3 месеца през зимата живях у леля Верка. По-голямото момче Григор (Горчо) беше във второ отделение, а Борко беше на 3-4 години.] Другите 2-ма сина на дядо Дамян – Кола и Цани бяха неженени. [Кола после се издигна много – беше председател на ТКЗС-то, имаше дъщеря Виргиния и син Дамян – също общественик председател вече на обединеното ТКЗС – Черешовица, Котеновци, Лесковец, Гаганица. После се изселиха в Михайловград.] И на Панко се родиха 2-ма сина - и те са в Монтана сега.

В ония години около 1940-42год. дядо Дамян беше овчар. Синовете му бяха поели земеделската работа, а той – овчарлъка. С баба и дада Кана сме ходили на кошарата им. Беше далече от селото, но землището на Котеновци е много голямо и имотите им бяха и на далечно място. Дядо Дамян беше майстор на дървени изделия. Лъжиците му бяха спретнати, гладки, с шарки по дръжките. Хурките му – изписани. На стринка Ванка като млада невеста и подари хурка – изписана, шарена като в народните песни – нямаше друга като не я нашето село с надпис „само преде”. Да гостуваме у баба Кана (дядо Дамян рядко го виждахме) беше приятно. Снаха и зълва се уважаваха. Баба Кана беше слабичка, но синовете и дъщеря й бяха едри.

Цани (най-малкия) се ожени в Гаганица – стана зет на къща. Имаше, мисля 2 дъщери. У баба Кана също се хранехме и сме нощували.

После отивахме у дядо Тачо. Той е предпоследния син – преди дядо Богдан. Но той беше най-беден. Имаше 2 момчета, по-големи от мене. Жена му, мисля че се казваше баба Суса, беше парализирана. Лежеше на пода до печката в купчина черги. Никога не съм я виждала изправена, с ръцете си работеше нещо, но у тях не беше уютно, мизерно, потискащо. Там не се заседявахме. И после в живота не им потръгна. Баба Суса умря рано. По-големият им син взе мома от Пенка Дечкова и те имаха 2-ма сина.

След 9-и септември дядо Тачо го уби дърво – дебела бука се стовари върху него. После същата съдба сполетя и по-големия му син. Децата им, двете момчета на Пенка израснаха в сиропиталища.

Като минехме през дядо Тачо, с баба си тръгвахме. Там край пътя на горния край живееше леля Верка на дядо Дамян. Ако я видим в двора поприказваме, но не се отбивахме.

Така покрай баба аз опознах роднините ни в Котеновци. Но баба имаше роднини и в други села. Най-големият й брат (по-голям от баба) дядо Кръсто живееше у Гаганица – 11 км. от нашето село. Него почти не го помня. Той е бил инвалид – куц. Оженил се е на възраст за една вдовица от Гаганица – баба Евда – със син – Миял (Михал). Природили са дъщеря – Каменка. По гроздобер ходехме у Гаганица – там има хубави лозя с десертно грозде. Миял беше женен, имаше дъщеря по-малка от мене. Бяха заможни. Имаха варница. Къщата им беше хубава. Живееха край пътя. Като отивахме за Фердинанд, се отбивахме у тях. И те идваха с нас. Татко и чичо им караха дърва за варницата, докарваха овце на Балкана – въобще имахме се за роднини. Дядо Кръсто се самоуби (закла се) някъде към 1943г. Но и след това подържахме роднински връзки със семейството им.


24 август – понеделник

По-често ходехме в Лесковец. Там беше женена тетка Мария (Миша). Мъжът й се казваше Ванчо (?), имаха едно момиче – на моята възраст – Каменка се казваше, не знам коя от двете ни е по-голямата, и момче Спаско – горе-долу колкото Галунка. Нямаха възрастни хора. Но през 42-43 година съпругът на тетка Миша се разболя – закараха го във Фердинанд, но не го оставили в болницата, а на връщане починал още по-пътя. След 1 година тетка Мария се ожени за един мъж – неженен, по-млад от нея. Роди им се детенце, но на 2-3 месеца почина. Новият мъж закла с брадва сестрата на баба. На баба й съобщили, че сестра й не е добре, но не й казали, че е мъртва. Баба тръгнала за Лесковец и както винаги си взела кошницата с плетката. Жените в нашия край не губеха време за ходене – вървят и предат, плетат, пресукват прежда – освен ако са натоварени с много багаж. Та баба си вървяла и плетяла, но в Котеновци я срещнала една жена, казала й истината.

Оня мъж го затвориха, съдиха го в Берковица, а после във Враца. Баба ходеше на делата. Осъдиха го и го затвориха, но на 9.ІХ.1944г. заедно с политическите затворници излязоха и убийците. Така този мъж не получи наказание. Мисля, че една година не излежа в затвора. За баба, пък и за другите роднини беше голяма несправедливост. Децата на тетка Миша бяха в сиропиталището в Берковица, после във Варна, много години. Каменка се върна в Михайловград, омъжи се и там остана. А Спаско се устрои във Варна.

Другата сестра на баба – Ивана, беше омъжена в Меляне. Чудно ми е, че и трите дъщери на дядо Първан и баба Гена са се оженили в други села, а не в Котеновци. Меляне е доста далече, от другата страна на планината – по поречието на р.Дългоделска Огоста. Там по реката се нареждаха Дълги дел, Говежда, Еловица (на 1-2 км от реката), Меляне, Лопушна, Соточино, Горно Церовене, Живорци. Там се събираха с нашата река Златица, наблизо се вливаше Бързия. (Там сега е язовир Огоста). При Фердинанд реката се измушва от планината и се отправя към Дунава през равнината.

За да отидем в Меляне, трябваше да прехвърлим един склон на Стара планина – доста висок и стръмен – затова заобикаляхме – или през Говежда, или през Котеновци.

На селата от другата страна на склона викахме „оная бара” включително Копиловци, Чипровци. Там на една поляна между шосето и реката на 22 март се събираха моми и ергени от двете страни на склона. На този събор му казваха „Свидня”, т.е. свиждане – свиреше духовна музика, играеха хоро, оглеждаха се момите и ергените, запознаваха се, и ... някои се женеха.

През 1946г. вече във ІІ прогимназиален клас на 22 ІІІ отидохме на „Свидня”. Беше организирана среща – с трибуна, речи, програма. По „оная бара” имаше много комунисти и още от 1923г. Известната „Лопушанска дружина” имаше и партизани много и песен „Аз съм Дара Лопушанка, три години партизанка”. Убита е, гробът й беше до манастира.

За пръв път са ме завели в Меляне на 4 години – баба, татко, леля Митоша и аз. Качили ме на магаре (ние нямахме магаре, взели са го за услуга). Меляне е на 4-5 км от Лопушна (сега Георги Дамяново), а между двете села се намира Лопушанския манастир – стар манастир. На Голяма Богородица – тогава 28 VIII става голям събор. Затова на този празник ходехме у баба Ивана (диалектно Евана). Тя имаше две дъщери – Велика и Тодорина, кръстена на баща си – дядо Тодор. У Меляне винаги преспивахме, за 1 ден е трудно да идеш и да се върнеш. Спомням си две гостувания. Била съм може би на 9-10 години. Баба беше постоянна овчарка през лятото. След жътва овците ги изкарват на „Егрек”. На нива или ливада се прави временна кошара. Заграждат се овцете с лека ограда (леси) и след 10-15 дена оградата се мести, за да се натори цялата нива. Колибата за овчаря е просто навес покрай с папрат – за сянка и да пази от дъжд. Баба беше на егрек в Киселката. Една нощ чула, че овците дрънкат, скочила сънена и на синура си навехнала крак. После разбрала, че от егрека изчезнали овците на девера й – дядо Ангел и навлезли в нива с царевица. Като й пооздравя крака, отидохме д Меляне. Не беше на сбора, просто на гости. Аз бях малка, а баба понакуцва. Вървим бавно. Пътуваме през Лозище, първо се изкачваме на билото, после слизаме почти отвесен наклон към Говежда. Изведнъж баба спира, простира тоягата си, за да ме спре. После ми показва змия на пътя и я удря с тоягата. Успя да я убие. Мен много ме е страх от змии. Виждала съм много пъти, но не се решавам да ги убивам, заобикалям ги. Баба и майка са смели жени и много пъти са убивали и змии, и смокове. На стари години, обаче, баба я ухапа змия. Тя вече не виждаше добре, а ходеше да бере къпини за продан. Изкупуваха ги в село и почти всички ходехме да берем. В землището ни има много къпини, плащаха задоволително, хората ги събираха. Веднъж баба си разсипала къпините до един дънер и започнала с шепи да ги връща в кошницата. До дънера имало змия и я ухапала на малкия пръст. Все пак баба бързо слезнала в село, закарали я в Берковица и я спасиха, но й отрязаха част от пръста. И други хора са хапани от змия, но по мое време никой не е умрял от змия. От отровните змии в нашето землище има пепелянки и усойници. Има смокове, водни змии. И в селото даже се навират.

Змията още шаваше, а ние продължихме пътя си. (Казват, че змиите умирали чак след 24 часа, въпреки че главата й е смазана, а гръбнакът прекършен). Като се спуснем по стръмния склон, тръгваме на равно край една рекичка. Дълго и еднообразно ми се виждаше това разстояние до голям, широк и дълъг мост над Огоста. Шосето върви по левия бряг на реката чак до Монтана. Като се мине моста и малко по-надолу при разклона на Главановци и Копиловци е „Свидня”. Широка поляна, равна. Там някъде реката е изхвърлила много камъни – обли, големи и малки. Цялото поле камънак. Баба ми разказваше, че там някога плевели злато. Работели и мъже, и жени, а наоколо люлки с малки деца. Една баба люлеела 99 люлки, докато майките робини, плавели златото. А бабата люлеела и проклинала „Бог да се ненабогува, царят да се ненацарува, дето така мъчат народа”.

Легендата си е легенда, но истина е, че в Огоста има злато. И сега има едни машинарии „Драги” им викат, които промиват пясъка и добиват злато. Не е случайно, че реката, която извира от нашия балкан, събира водите от склоновете и долините, минава през Котеновци. Гаганица, Калиманица (Радичковото село) и се влива при Живовци в Огоста, се нарича Златица.

В Меляне стояхме 2-3 дена, ходихме на лозето на дядо Тодор, имаше хубаво десертно грозде. На връщане минахме през манастира. Един калугер ми даде пауново перо за спомен, дълго време си го пазих.

И още едно пътуване до Меляне помня много добре. Беше през 1945г. или 1946г. Когато леля Митоша се разболяла от рахит и дълго време страдала, баба обещала курбан на църквата. Обещала, но се минали повече от 20 години, а тя не изпълнила обета си. Като настъпиха политическите промени и църквата беше низвергната, баба се изплаши, че няма да успее да изпълни обещанието и реши на Богородица (28 VIII) да дари едно пиле на манастира. Да заведеш шиле пеша до Лопушна не е шега работа. Обикновено курбанът се закарва с кола. Дали баба е молела някого от синовете си – и татко, и чичо Боци, и чичо Найчо са имали волове. Може би са й отказали, защото е много далече и с волска кола трябва да се заобиколи или през Дълги дел отгоре, или през Бистрилица отдолу – все много път.

И така тръгнахме през нощта през Котеновци. Баба Галунка, аз и шилето, вързано с дълго въже. Когато минахме през Котеновци – 5км. беше още тъмно, тогава пропяха първи петли. После се върви по едно поле, градини, ливади – не е много стръмно, но много път. На разсъмване стигнахме билото. Местността се казва „Столове”. Там е границата на Котеновското землище, Лесковското и Еловишкото или Мелянското. Пътеката става широк път, коларски. На самия преслап има камъни, наредени като столове, високи рехави дървета – основно бук. Оттам пътят се спуска стръмно надолу към Огоста. Шилето се измори, не му се върви, не можем и да го носим. Ние с Галумка го дърпаме с въжето, засилваме се, то почва да тича, и в един момент не се спираме, а шилето не може да се спре докато не опънем въжето. Баба ни се кара, че го тормозим и още повече го изморяваме. Така се спуснахме до реката. Там имаше воденица и дървен мост. Като излязохме на шосето, слънцето напече и шилето не мръдва. Баба се видя в чудо, дърпаме го, бутаме го, не върви. Добре, че ни настигнаха едни хора от Еловица с волска кола. Баба се познаваше с жената-котеновченка и натоварихме шилето. Баба тръгна с колата за манастира, а ние останахме момичето на тези хора – бяхме вече много изморени, облечени в дебели дрехи, защото през нощта беше хладно, а после припече, уморени, жега – едва стигнахме до Меляне.

Обядвахме и с момите на баба Евана отидохме до манастира. Баба беше се отчела вече на църквата. А там много народ. От един чардак. Георги Дамянов държи реч. Множеството скандира отдолу – еуфория. На другия ден си тръгнахме. В Меляне вече имаше ТКЗС. 5-6 човека с волове с крави оряха – наредени един след друг.

Благодарение на баба, за общувах с познати и непознати. Не се срамувах, станах много приказлива, а на стари години и досадница.

Като завърших втори прогимназиален клас, трябваше да уча в Котеновци. Записахме се само 6 ученици – Асен (на леля Кача), Витко (на чичо Борис), Ванчо на Еленко, Аспарух – Миленковски, Надежда и аз. Всички ми бяха роднини – Аспарух (Пуни) и Ванчо – по майчина линия, останалите бяхме качарци – всички братовчеди.

Училището в Котеновци беше съвсем ново, недовършено. Имаше готови 3 класни стаи за прогимназията, а началния курс и учителската стая бяха в старото училище. В мазето беше довършен салон – за събрания, за кино, танцови забави и др.

До самото училище, над площада беше черквата.

Котеновци е много старо селище. Не познавам историята му, но землището му е много голямо, а черквата стара. Котеновските нови, ливади и гори са най-много в този край. Землището им граничи с Берковското, Костенско, Гаганическо, Лесковско; може би Мелянско и Еловишко, с Говежденското, Дългоделско и Черешовско. Техните ниви, ливади, гори бяха само на километър от нашето село по шосето. Нашето землище или както му казваме тупрак е малко. Нивите, ливадите и горите са ни наблизо – особено на изток (Котеновско на север също е Котеновско). На запад билото ни разделя с Дългоделското, а на юг е билото на Стара планина и границата със Сърбия.

А църквата в Котеновци е вкопана в земята. Откъм южната страна можеш да пипнеш покрива й, а в черквата се слиза по стъпала. Иначе е голяма, широка и дълга. Котеновския поп обслужваше и нашето село – за погребения, за помени, за задушница, а ние ходехме в Котеновци на празници - за причастия, за венчавки и кръщенки. Задължително на Тодоровден и Преображение са комкахме. Водеха и нас децата. Там ходеха на венчавка, на кръщенка.

Като имам предвид голямото, обширно землище и вкопаната, но сравнително голяма църква (храм) смятам, че Котеновци като селище е възникнало много отдавна, преди всички други околни села, с изключение може би на Берковица.

Като се записах в Котеновци, пътувахме на 5км. всеки ден. Тетрадките и учебниците си носехме в торбичка. Нямаше стол в училището, закусвахме в къщи – едно коматче хляб в торбата и всеки ден 5км отиване и 5км връщане. Вали, вее – вървим. Чак през зимата ние с Надежда се установихме за 2-3 месеца у роднини. Надежда имаше близки роднини. Едната сестра на майка й беше женена в Котеновци и живееше край пътя – до моста. А от другата страна на пътя живееше племенницата на баба – леля Верка. И аз оставах у тях – баба ме уреди. Къщата на леля Верка и съпруга й – укя Велко беше двуетажна със стръмно външно стълбище. Имаше една широка стая, колкото е широка и къщата. Вътре две легло, печка, столове и нищо друго. На едното легло спяха леля Верка, мъжът й и по-малкия им син Борко – 2-3 годишен, а на другото легло (двете легла са поставени на ъгъл) спяхме аз и по-голямото им момче – Григор – ученик във второ отделение. Леля Верка имаше свекър, но той си спеше при овцете – на далечна кошара.

Освен че с Надежда (впрочем наричаме я Дешка) бяхме през пътя, до сами леля Веркини живееше друга съученичка – Ванка на Точа. В класа си имахме 4 Иванки – Ванка на Точа, Внка на Арсо и още две (не си спомням имената на бащите им). Аз бях добра ученичка (винаги съм била такава). Прогимназия завърших с пълно 6.00, гимназия с мн.добър 5.00, а института във Враца с отличен 5.00. Тогава беше въведена по руски образец петобалната система.


В Котеновци

За Коледа баба си приготвила прежда за фистан-вълнена пола и я занесла у Котеновци на плетач. Но преждата била малко, няма да й стигне, а вече боядисана тъмносиньо. Без да се колебае много, баба пратила да ме извикат от училище, отидох у плетача, взе ми мерки и за Коледа се уредих с нова фистан, а за баба остана прежда, колкото за едни чорапи. Ето такава беше моята баба – не мислеше за себе си, а за другите. В Котеновци изкарах добре, учителят ни по литература – Иван Попчето (дядо му беше поп и той учил в Семинарията, но след промените станал учител) имаше богата библиотека, аз обичах да чета. Тогава за пръв път прочетох „Под игото” и го преразказах в една тетрадка. Прочетох го пред класа за 1 час (учебен).

Но колкото растях, толкова се отделях от баба. На следващата година се записах в гимназията в Берковица. Пак баба ме уреди с квартира. С Надежда се установихме в горната махала, до пътя за Черешовица. Носехме си храна от село, в петък (пазарен ден) идваха някои от близките ни, баба също и ни носеха по нещо за ядене. През есента и пролетта почти всяка събота си ходехме до село, а в неделя, натоварени с хляб, кошници с яйца, мляко и др. се връщахме 2 час път през 2 баира. Надежда не успя в учението, остана да повтаря 4-ти клас, а аз се настаних в квартира с Катинка на Славко. Квартирата беше хубава, нова къща, носехме продукти и хазяйката ни готвеше. Бяхме като в пансион. Хазяите имаха 3 момичета, но най-голямата, току-що завършила гимназия, беше станала учителка в Оряховско и я нямаше вкъщи. Почти не я виждахме, защото ваканциите съвпадаха. Та хазяйката готвеше за семейството си – 4 човека, ние с Катинка – 2 и 3 момичета от Прогорелец. Общо 9 души. Беше интересно, весело, учението ми вървеше, нямахме пари, но всички живеехме бедно и не се притеснявахме. Но аз се разболях от заушка. Лицето ми стана като на борсук. Катинка си отиде в село и казала на майка. Тя пристигна много рано сутринта, след нея дойде баба, а татко бил някъде с воловете и като се върнал, и той дойде – събраха се и тримата при мен. Е вярно, болест е, но всички прекарват заушка като деца, а аз малко по-голяма, та бяха много притеснени.

Като отидох във Враца, баба и там дойде да види как съм се настанила. Нали бяха първата й внучка, много си ме обичаше.

И в Крумово дойде един път. На 40-то на баба Лоза дойдоха с майка. Съжалявам, че не дойде в Черна могила. Тя, като многодетна майка, имаше право на безплатно пътуване 1 или 3 пъти годишно, но все си имаше работа и не се възползва от привилегията си.

Като се омъжих надалече, контактите ми с баба намаляха. През лятото се виждахме, но това колко е 10-20 дена.

Чичо Найчо отиде да живее в Михайловград. Баба остана сама в новата му къща.

Почина през есента на 1975 година около 7 ноември. Не ми съобщиха веднага, а по-късно с писмо.

Но и да ми бяха съобщили, едва ли щях да отида. С влак пътуването е бавно, а дали в това време сме имали кола, не помня. През април беше починал дядо Трендафил – те бяха връстници и в една година починаха.

Но спомените ми за моята баба Петра ме връщат в миналото и родното село.

 

Добавете коментар

Very HappySmileWinkSadSurprisedShockedConfusedCoolLaughingMadRazzEmbarrassedCrying or Very SadEvil or Very MadTwisted EvilRolling EyesExclamationQuestionIdeaArrowNeutralMr. GreenGeekUber Geek
Вашето име:
Уеб сайт:
Заглавие:
Коментар:
  Кодът за потвърждение. Само малки символи без разстояния между тях.
Секретен код:
Съдържанието на този сайт е защитено с Криейтив Комънс лиценз и на Вас Ви се позволява да споделяте - да копирате и разпространявате публикациите, при условие, че посочите авторството на творбата и се позовете на източника. Това в случая означава да посочите, че сте взели съответния материал, снимка, видео или каквато и да е публикация от този сайт - chereshovica.com.  Кликнете на картинката или на линка под нея за повече информация:
Creative Commons License
Криейтив Комънс договор
Email